29 November 2022
С познанието за социализма/комунизма/марксизма(СКМ), гледайки назад във времето, класовата борба става очевидна още от ранни детски години. Много случки и развития на ситуации започват да се навързват.
От къде да започна... нека оставим очевидното, че децата на родители с много пари/ресурси(едрата буржоазия) изобщо дори не са сред децата на ниската класа(пролетариата), за да може да има някаква база за сравнение. Частните детски градини, учители, бавачки, училища, други компании, села, градове, държави... но това е очевидно дори и без да сме учили съзнателно за класовата борба.
Също така е очевидно за няколко нива по-долу(малката буржоазия), като децата на родители с повече ресурси, но не чак толкова, за да могат децата им да се включат в света на баш богатите. И все пак, малката буржоазия са осезаемо по-заможни за да живеят като царе измежду пролетариата(ниската класа). Децата на малката буржоазия живеят едновременно в света на пролетариата(бедняците) и извън него. Те обитават същите места, срещат (почти) същите хора, но живеят в различен свят. В следващ пост може да се опитам да поговоря и за спецификите на малката и голяма буржоазия. До колкото мога разбира се. Не съм имал много възможности да ги опозная добре. Нито сега имам времето, нито спокойствието да дълбая в документални филми и др.
НЕочевидното... НЕочевидната класова борба. Тук искам да говоря за по-малко очевидната, почти невидима, класова борба. За потисничеството между пролетариат на пролетариат. Потисничество между бедняк и бедняк. Как потисничеството в личен аспект създава личности които се чувстват комфортно с потисничеството в обществото. Каква е тази измишльотина ли? Нека продължим.
Какво е класова борба/конфликт? Из СКМ(социализъм/комунизъм/марксизъм) ученията, класовата борба е между хората които притежават способите за производство(машини, цели бизнеси, фабрики, компютри и др.), и хората които не притежават нищо друго освен труда си за да се издържат. Също така рентиерите на важни за оцеляването обекти като например апартаменти, къщи и други. Въпреки че те не притежават производствени ресурси, рентата им от апартаемнта/ите и/или къщата/ите им е често пъти достатъчна да могат да живеят без да произвеждат нищо. Интересите на буржоазията, притежаващи производството са в конфликт с интересите на пролетариата, притежаващи само собствения си труд. Буржоазията иска пролетариата да работи най-много, за най-малко пари, а пролетариата иска да работи най-малко за най-много пари. Интересите им са взаимно изключващи. Това е съвсем накратко класовата борба от ученията на СКМ.
Уточнение - думата "човек", на места може да се чете като "малка група от хора".
За целите на поста обаче ползвам "класова борба" в по-широк смисъл. В повечето случаи, не е нужно човек да притежава директно способите за производство за да получава облагите като буржоаз. Достатъчно е да бъде "гайс"/"бъдийс"/близък/доверен на някой/и който ги притежава. Днешно време за да крадеш от хората си е повече от достатъчно просто да си затваряш очите. Те хората са си вече ограбени. Ограбени материално, както и ограбени от идеология като СКМ която би могла да ги събуди за борба за достоен живот. Не е нужно нито да планираш как да ограбиш някой човек директно, нито пък да се чудиш как да управляваш гигантска корпорация. Нужно е просто да си затваряш очите за всичките нехуманности които правят. Те притежават толкова много ресурси, че дори не е нужно да ги подкрепяш активно за да имаш изгода. Достатъчно е просто да си затваряш очите и да си на "правилната" страна, за да можеш да си живейкаш с малко или никакъв труд.
В този пост, класовата борба се обобщава като разликата между хората които си "живейкат", които си се наслаждават на живота, докато други ДРАПАТ ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ. Борбата между пасивния, лежерен пролетариат, който цени лесния живот и изгодата повече от достойния и честен живот, които цени борбения пролетариат. Без значение какви са способите на хората които си живейкат, дали те са просто идеологични(буржоазни)(послушковци), или активно потискащи пролетариата, в този пост отиват под общ знаменател.
Следващите няколко параграфа ще се отдалеча от въпроса, и към края ще се опитам да обясня връзката.
Ярко си спомням една от травмите още от детската градина. Бях много диво, хиперактивно дете, но в същото време и до болка притеснително. Странна комбинация, знам. По принцип дивите бяха и много уверени, но не и аз. Помня нуждата ми да впечатлявам останалите беше повече от нормално. Бях най-обратното състояние на интроверт. Всички деца се влияят много от средата, разбира се. Но мнението им за мен беше живот и смърт. Сърцето ми се разтупваше до пръсване всеки път получавайки и най-малкия жест на внимание. Мнението им, било то добро или не толкова, беше цялото ми познание за себе си. Всеки един позитивен или негативен момент с децата и учителките определяше всеки един момент от вътрешния ми диалог насаме. Борех се за доброто мнение до болка.
И така един ден, връщаме се всички деца от игра и сядаме да обядваме. Изведнъж след силно говорене, крякане, смях - мъртвешка тишина и пълно внимание. Всички чакаме да дойде обяда след многото игри и да си починем. Влиза готвачката, всички тихо наострили вниманието си върху нея, и тя - "АБЕ ВЕНЦИ, ТИ ЗАЩО СИ СЕ НАПИКАЛ на...". Думата "пикал/напикал" беше ключова, заедно с обстановката в която се случваше всичко. Не успявам да си спомня много детайли след това.
Големи хора сте сега читателите, ще си кажете "е голямата работа, някой те обвинил в нещо което не си направил. Случва се на всеки. Пък и колко дълго помни един хлапак.. Дийл уит ит сноуфлейк.". Но не е така. Не е така. Падал съм, ставал съм, бил съм яко, били са ме яко, но това беше различно. Тази случка беше нещо от сорта на момченце което живее в шибан мрак и си е харесало някое момиченце, единственото светло нещо в живота му и това момиченце да отиде и да го направи на пух и прах пред всички, за без причина, докато лъже. Такъв тип ситуация. Такъв тип тежко. Тази случка, заедно с някои други които се случваха в следващите години ми повлияха здраво. Въпреки че на повърхността не си промених държанието, вътрешно... вътрешно беше започнало да се развива нещо мрачно извън думите. Извън това какво говорят за мен, и какво аз повтарях за себе си с думи на ум. Роди се нещо в мен. Нещо мрачно което се развиваше в паралел с външната ми доброта. И от време на време избиваше. Външното, думите си останаха същите, но вътрешното ми отношение към живота беше деструктивно.
Отплеснах ли се? Малко. Но с цел. Значи, много малко си спомням от детските ми години. Не мога да кажа как са били нещата в семейството ми тогава. Но вълка козината си мени, но нрава не. Хората не се променят така лесно. Не помня баш детските ми години, но постепенно помня от 7-8 годишен напред, че едни от най-мрачните ми и болезнени моменти са били свързани със "семейството" ми. Или по-скоро хората на които се е паднало да ме отглеждат. Много ми е трудно да ги почувствам като семейство. Да предположим, че родителите ми са се държали добре с мен до възраст 5-6 годишен, и изведнъж като съм станал на 7-8 са започнали да изливат помията. Дори да е било така, аз съм убеден, че най-малко техните чувства и отношения между тях самите, или липса на такива, са повлияли на чувствата които съм изпитвал в себе си и отношението ми към самия себе си и липсата на такова.
Това което искам да кажа е, че колкото и помия да се излива на някои деца, ако тези деца имат здрава опора вкъщи, тази външната помия често пъти става като заздравител, "хормезис". Защото помията се огъва през позитивен поглед, през позитивни чувства, през позитивна призма и накрая пак излиза нещо добро и от лошите моменти. И обраното. Когато опората, основата на детето, семейството, е счупено, токсично, мрачно, повърхностно, лошите случки стават много лоши, а добрите отново се пречупват през токсичния поглед, през негативните чувства.
Прост пример, който почти всички знаем от тинейджърските години - "ти си много хубав/а" от позитивната призма става на "живота ми върви, чувствам се добре, заразявам хората с позитивна енергия, чувствам се достоен да си говоря с всички, няма неконтролириуеми мисли, няма трудно фокусиране и т.н.", а от токсичната, счупена, негативна основа, комплимента почти винаги бива интерпретиран като "тоя/тая кво пак иска от мене, тоя подиграва ли ми се, тука става нещо, наговорили са се нещо, внимавай, трябва да очакваш нещо лошо възможно най-скоро време, стой нащрек, бъди подозрителен, лъжат те", което понякога може да те накара и ти да почнеш да лъжеш. Все мисли и държание които постепенно отблъскват добронамерени хора и привлича помияри които директно си те мачкат, но поне им "разбираш играта/намеренията".
Действията/мислите през градивната и деструктивната призма се насъбират през годините. Едните водят до дрога и затвор, без семейство и приятели, с потенциал за само още повече затъване, а другите до университет с престижна позиция в обществото, здраво семейство и приятели и потенциал за още повече престиж. Комплексна тема, но примера е достатъчен да се разбере за какво говоря. Разбира се, токсичната, деградивна среда може да се превъзмогне с много усилия, но и още повече късмет. Но всеки минал през това знае, че превъзмогването е различен начин на живот. Ако изобщо може да се нарече живот. По-скоро преживяване, непрестанна борба с невидми за мнозина проблеми. Дълбоки проблеми, които не можеш да обясниш с повърхностното разбиране с което мислим ден за ден. И така все повече потискаме, потискаме, потискаме всичко което ни се е насъбрало, но не само. Започваме да очакваме същото и от другите, с мисли като "охо, аз какво съм търпял и колко съм видял, ти кво ми говориш", често пъти изобщо не се замисляме какво ни казва човека отсреща. С други думи, потисничество води до още потисничество.
Какво общо има това потисничеството с "класова борба между пролетариат и пролетариат"? Общото е, че потисничеството в личния живот води до потисничество в междуличния, обществения живот. И обратното. Потисничеството в междуличния и обществен живот, води до повече потисничество в личния. Потисничеството в обществения живот се изразява от заспалия, лъжлив, пасивен пролетариат, който не иска да се напряга да разгледа случващото се по-дълбоко от каквото му казват "отгоре", отново мислейки си, че е видял и чул достатъчно, и често пъти подигравателно, изобщо не-замисляйки се какво му казват хората отсреща, "конспираторите". Но за сметка на липсата на сила и енергия, потисническото мнение доминира чрез по-големия на брой заспали, унили и пасивни хора. Реално погледнато, пасивния пролетариат е "уанна би буржоа", който иска техния начин на живот, който си мисли и вярва, че като се държи лежерно като буржоазията той живее като тях. Някои дори са си повярвали, че така някой ден ще се доберат до големите богатства.
А колкото и да е слаб и ленив индивидуално, като общо пасивният пролетариат е силен инструмент за използване. Това е така, защото е голям на брой и лесно предвидим от хората които си използват главата и имат ресурси. И така чрез този лесно контролируем "инструмент", малък на брой по-умни и будни потисници успяват да потискат силните, честни и будни индивиди, тъй като са по-малко на брой. Дори не е нужно да влизат в битка с борбения пролетариат - измисли нещо нехуманно, опаковай го малко с гирлянди и добри намерения, разпредели им някой милион, докато ти печелиш милиарди, и остави пролетариата сами да се избият без да си цапаш ръцете. Нужно е само опаковката да се маха с малко усилия. Това е.
Въпреки че реално борбата е класова борба, между класите, между потисници буржоази и потиснати пролетариат, чувството... чувството с което всеки един борбен пролетариат живее всеки ден е, че трябва да се бори не с някой горе, ами с неговите хора - долу. С хората които има в пъти повече общо отколкото тия горе. Защото тия горе, без пасивността и "живейкането" на лежерния пролетариат, който е научен да цени лесния живот и изгодата повече от достойния и честен живот, без тях, няма пари които да дадат на потисническата буржоазия толкова сила. Няма.
Борбата между пролетариата който търси честен и достоен живот на всяка цена срещу пролетариата който търси лесен и изгоден живот на всяка цена.
Пределно ясно ми е, че в реалния живот нещата не са толкова черно-бели както е написано тук. Характери пъстри като палитри. Поста няма цел да опише всеки нюанс под слънцето, пък и не мога. Пример с баща ми - колкото и да ми е загубил уважението, истина ви казвам, като го видях да се противи на парцалите на лицето бях готов да забравя за много недостатъци и болка, но разбира се не след дълго си припомних и другата част на характера му. Оказа се, че не съм бил добре "сочи главата" и пъшка отчаян от това какъв човек съм бил станал. И да ви кажа, не греши на 100%, но е 100% грешния човек да ми говори как не съм бил добре с главата. Та, увлякох се. Това което исках да кажа е, че ми е пределно ясно, че в реалния живот хората сме борци с отворени очи за едно и потисници с широко затворени за друго. Въпреки че пиша осъзнато за този процес, не знам дали това ме прави изклюение.
Та така, потисничеството не е само от богат към беден, ами е също то беден към беден. А децата - добрички, милички, сладички, невиннички, на теория всички мислим за тяхното развитие, за тяхното най-добро, но живеейки потиснически живот, ние на практика ги учим на същото. Учим ги на потиснически живот индиректно. Потискаме дълбоки, наболели проблеми в обществото, което се влива в семействата(до колкото са останали такива), което се влива в децата. Учим ги на приказки да са будни, борбени, да се развиват, а на действия да си мълчат и да си траят. В училището портрети на Васил Левски и Христо Ботев, а на входа интервюта с Бойко Борисов и Кирил Петков. Гледаме на техните проблеми като на "детски проблеми", синоним на неважни, и "това ще мине", а много така си остават. Защо? Разбира се защото "охоо.. той ако знае АЗ през какво съм минал" не може да се сравнява с малките проблеми на хлапака. Да си трае. Ще му мине "както винаги". Защото характерът ни през годините е граден по пътя с най-малко съпротива. А това да гледаш деца е много неща, само не и пътя с най-малко съпротива.
За родителството, вижте... не съм родител, но съм бил човек достатъчно дълго. Видял съм достатъчно родители и достатъчно деца. И още повече човеци и нечовеци. Стана ли родител, не знам няма ли и мене да облъска живота, та да не мога да съм добър родител. Пределно ясно ми е, че човек не избира да е лош човек или родител. Съдили са ме хора, съдили са моя живот, хора които не разбират и капка от нещата които е трябвало да премина. Боляло е и продължава да боли. Така че не мога аз да кажа за някой друг, че не е направил най-доброто което може.
Мога да кажа обаче, че тъпанара се е облъчвал съзнателно от БТВ и Нова в продължение на десетилетия, без да се замисля, докато крещи като обезглавен на детето си насила да "учи"(мисли наизустява), излежавайки се пред телевизора. Среда дали има за това учене или не е без значение. Голяма скоба (моля не ми цитирайте Иво Христов за това, че ученето е насилие. Разбирам го от къде идва, но не говорим за едно и също насилие).
Мога да кажа, че не е било хубавно да ме затвори за 3 месеца в нас без да излизам в едни от най-важните години в израстването ми, да слушам през терасата как приятелите ми играят пред блока, докато в мене студен мрак тлее. Не знам кой по-заспал беше накрая, той че беше забравил, че ме е наказал да не излизам за 3 месеца, или аз, вярвайки че такова нещо не може да се забрави докато, не забравя да повтаря думите "много те обичам". Уточнение - беше лятна ваканция, а не по време на даскало, без компютър, без дори кабелна телевизия. Макар и по време на училище да беше не го прави по-малко зло.
Мога да кажа че не беше хубаво да ме разпитва до полуда защо съм закъснял с час и половина след училище, докато не започнах да се удрям с юмруци в слепоочието, докато не се самонокаутирах. Ако го питате, сигурен съм че ще го отхвърли с лека ръка, както всичко останало. Няма да чуете думите "вкарал се е във филма", дори може да ви покаже "покаяние", но смисълът ще е такъв. А истина ви казвам, този човек не се е покаял и грам. А това че не съм бил наред с главата беше само преди няколко месеца. Тук има повече информация. Има и други постове из блога ми.
Мога да кажа, че не беше хубаво, че това ми стана механизма за "справяне" в трудни моменти от там на сетне.
Мога да кажа, че лесно си намираше причина да стоя в ъгъла на шпиц с часове докато заспиваше пред шибания телевизор, похапваше си бавно и сладко си говореше с баба ми, все едно не съществувам. С баба ми, не майка ми, защото няколко години преди това, като бях някъде на 7-8 влезе с гръм и трясък в стаята, 100 и кусур килограмов, космат мъж, и ми вика, че съм имал бил избор... да избирам аз с кого ще живея, с него или с майка ми.
Мога да кажа, че не беше хубаво да ходя всеки ден с нерви на училище и с още повече нерви да се прибирам, и докато се прибирам да очаквам още нерви и страх вкъщи.
Мога да кажа и други помии, но НЕ мога да кажа, че човека не е направил най-доброто каквото знае. И наистина го мисля това. Но това не значи, че аз или някой друг трябва да му търпи потисничеството, докато той никога не си е признал за помията която е излял, камо ли да признае, че има да изкупува и да се поправя. И в същото време не спира да има очаквания.
Мога да кажа, че потисничеството не ми е чуждо.
Без да сте имали подобни изживявания, това горе може да ви е познато, защото същото потисничество се случва в обществото като цяло. Това държание се вижда на много места, по много начини в обществото. Колкото и да съм изгубил уважение, не мисля, че човека се е събуждал мислейки да се държи по този начин. Това е заучено държание. С доза нерви, разбира се. Това е държание което е видял/виждал някъде. Някъде където се е разминавало. Може би някъде където още по-лошо се е разминавало.
Не е нужно да си учил медицина за да знаеш, че доктора те е осакатил. Не е нужно да си родител, за да знаеш, че родителя ти е осакатил. Както и не е нужно да си политик за да знаеш, че политиците са осакатили обществото. Достатъчно е да си буден човек сред обществото. И аз съм правил простотии, но най-малкото имам честта като ме попитат да си призная. Да покажа, че съм се покаял, най-малко че съм мислил и разсъждавал за постъпките си. Дори без да ме питат ме гложди и ходя да се обяснявам. Но изглежда не всички спазваме тия правила.
Така, омазах писането. Стана "леко" лично и далеч от научното както си го представях. Но ще спра и ще изчакам докато перфекционизмът ми настигне умението да изразявам каквото ми е в главата.
Накратко, освен да си избия комплексите публично, исках да опиша връзката, как потисничеството между нас самите, обикновените хорица(пролетариата) създава предпоставки, характери, които съзнателно или не, подкрепят потисничеството в обществения живот. Как едното ни предразполага за другото. Как едното храни другото. Симбиоза.
Чета написаното дотук и има изречения и параграфи които трябва или да допълня или напълно да го пренапиша. На места очаквам читателя просто да знае какво ми е в главата, но за сега толкова. Благодаря за търпението и вниманието!
ресурси - пари, връзки, познания, материални блага като апартамент, къща/и, кола/и, дори неща като това да бъдеш на правилното време, на правилното място с "правилния" характер за времето(например послушко когато си заобграден с много влиятелни личности, за разлика от бунтаря, който без значение от ранка на човека, душа му не търпи несправедливост и му е трудно да мълчи)